Подготвили сме една изложба  за любовта като метафора на трепета, копнежа, мечтата, огъня на осъществената любов, сливането на душите и спомена за любовта. На трескавия, опустошителен плам, породен от усмивката, докосването и очите на любимия.

Любовта е да имаш небето, а да искаш само една звезда. Силата на това чувство променя завинаги нас и дава смисъл.

Потоците се вливат във реката,
реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
във сладостно вълнение се сбират
И всички те се търсят и обичат,
от обич няма кой да ги лиши
Душите на нещата се привличат —
защо не нашите души?


С какво, кажете, да сравня очите,
които  сгряват  моя  дух смрачен?
Достойно ли е нещо за лъчите
на  погледа  им, с нежност  озарен?
Кой, слънцето? Те греят нощ и ден.
Луната ли? Но те са неизменни!
Звездите? Не, по-светло е над мен.

Ни  огъня - те  биват  и  смирени,
ни  мълниите - искри  мигновени,
ни  диаманта - те не са тъй твърди.
Кристалът ли - не, те са по-споени.
Стъклото? - О, това  ще я разсърди.
Създателят! - напомнят те тогаз,
той сгрява всичко покрай нас!


Любима, най-прекрасна на света, 
на най-доброто образ, праначало, 
страхът ми казва — смърт се е задала, 
не ме ли осените с милостта. 
И радостта в сърцето не линее 
при взор суров, щом любовта го грее 
и вече сте решила, скъпа, ах, 
че за отплата някаква дозрях. 


Ти срещаш ме, ти вдигаш взор и ето 
струи над мен из него радостта, 
за тебе само бие ми сърцето, 
за тебе дишат моите уста. 
Ликът ти тъне в пролетна безбрежност, 
ликът ти, в розов блясък потопен, 
усмихва се — о богове — със нежност, 
желана, незаслужена от мен. 


Обичам ви над всичко на света 
Не стигат думи за любов такава 
и ако друга любил съм, тогава 
не се разкайвам пак, щом съм разбрал, 
че сто любови съм в една побрал. 

Няма хубост на земята
с теб да се сравни;
като арфа над водата
твоят глас звъни.
Той със своята магия
сепва морската стихия.
Нощните вълни замират,
спира да струи зефирът.

Сърцето ми е клетка и стотици птици пеят в него наведнъж. 
Тя чака ме. Към стенния часовник хвърля взор и чака, 
ще дойда скоро аз — с прохладата и мрака. 
И щом я зърна да върви с ръце протегнати към мен, 
ще завалят по пътя розите на гаснещия юлски ден. 

Целувай ме. И пак. Недей престава. 
Една целувка сладка искам аз, 
една целувка дай ми ти със страст, 
ще имаш четири — като жарава. 
И тъй — целувки смесвайки в екстаз, 
ще търсим с теб наслада и забрава. 
Животът с двоен пулс от днес ще бие, 
щом и за другия живеем ние. 

 Ти моя си, а твой съм аз 
от днес до сетния ни час. 
Заключих те 
в сърцето си, 
загубих ключа аз и знам, 
че вечно ще останеш там. 

Албена Айладънова
галерист